Честит Празник!
Пазителите на светлината
Има дни, в които времето се навежда пред вечността. Дни, когато не отбелязваме дата, а се докосваме до собствената си памет. Такъв е Първи ноември, не просто празник на буквите, а възкресение на българския дух. Денят, в който си припомняме, че светлината не се наследява, тя се пази.
Будителите - това са хората, които превърнаха словото в огън и знанието в спасение. Те не търсеха венци, нито аплодисменти. Те просто отказаха да мълчат, когато народът спеше, обречен на робската люлка. Не обличаха доспехи, а търпение. Не изковаваха мечове, а мисли. В свят, в който покорството беше навик, те осмелиха ума да бъде свободен.
Паисий Хилендарски, човекът, който в тишината на една монашеска килия събуди цял народ. При мъждукаща свещ и самота, по-тежка от окови, той написа книга, която не просто разказва миналото, а го възкресява. „История славянобългарска“ не е хроника, а зов - към паметта, към самоуважението, към онова свято: „Помни кой си!“.
След него дойде Вазов, поетът, който превърна езика ни в дом. Той издигна България в стих, направи от думите убежище за нацията и съвест за човека. Когато перото му мълчеше, гърмеше сърцето му.
Петър Берон, с „Рибния буквар“, направи първата крачка към бъдещето. Във времето, когато училището беше лукс, той го превърна в надежда. А Васил Априлов, човекът, който отдаде живота си на просветата, ни показа, че образованието не е украса на ума, а неговата най-чиста форма на свобода.
Тези хора не търсеха безсмъртие, но го заслужиха. Те разбираха, че народ без памет е шум, а човек без знание - сянка. Когато страхът беше закон, те избраха мисълта. Когато светът се покланяше на мрака, те запалиха свещ.
Но будителството не е обвързано с векове и портрети. То не е прах по учебник, а състояние на духа, онзи тих глас в човека, който му напомня, че има дълг към истината. Днес живеем в епоха на светлини без светлина - екрани, които ослепяват, и думи, които не казват нищо. Информацията ни залива, но знанието изчезва между редовете. И затова имаме нужда от нови будители - хора, които не просто знаят, а разбират; не просто говорят, а слушат; не просто живеят, а оставят следа.
Аз вярвам, че будителят не е само в миналото. Понякога той стои пред теб в класната стая, учител, който вярва в дете, от което всички са се отказали. Понякога е майка, която учи с обич, когато няма какво друго да даде. А друг път, млад човек, който не продава идеалите си за удобство. Всяко сърце, което пази огъня на доброто, е продължение на онази искра от миналото.
Да бъдеш будител днес значи да не се предаваш на безразличието. Да говориш, когато другите мълчат. Да обичаш знанието в свят, който обожествява невежеството. Да защитаваш човечността дори тогава, когато тя изглежда изгубена.
Когато се прекланяме пред делото на будителите, ние не се връщаме назад, ние се оглеждаме в тях, за да видим колко от тях живее в нас. Те са лицето на България, изваяно от упоритост, вяра и доблест.
Днес повече от всякога имаме нужда от тази светлина. От огъня, който не гори, а осветява. От гласовете, които не крещят, а вдъхновяват. От пламъка, който не угасва в буря, защото е запален от съвест.
Будителите ни оставиха не пепел, а искра. Тя е в нас. И ако я пазим – ще има утре, в което има смисъл.
Есе от Елизабет Кръстева, Xг клас
ПМГ „Акад.Иван Гюзелев“, Габрово
